Ден 9-ти 06.10.2014 Понеделник BG
За пореден ден бяхме на гости на майката природа. За осми път, през пътуването, имах честта да отворя очи , чест съпроводена с желание за нов прекрасен ден сред природата на България!
Нощта премина неусетно. За легло използвах масата в беседката, а Пламен бе избрал една от скамейките.Съмна се, въпреки че навън бе облачно, през прозорците се усмихваше утринната светлина. Една врата ни делеше от кислородното богатство на вън. Надигнахме глави и излязохме. Освежихме се със течащата вода от чешмата до Беседката. Усещането не е често срещано. Бе студеничко, а водата с която си измих очите умножаваше това усещане. След измиването се налагаше да си стопля ръцете със собственият си дъх. Този старт на деня, ни предлагаше естествен допир до природата. Сред раздумки и чист въздух си стегнахме багажа, взехме си довиждане с подслона и продължихме към предстоящото.
Тръгнахме да довършим вчерашното спускане към Сърница. След няколко километра спускането премина в равнинен участък. Язовир Доспат бе само на няколко метра от нас. Бяхме се снижили до нивото му. Във водите му се къпеха патета, а местни ранобудни рибари го преминаваха с лодките си. Облачността бе плътна, мъгли превземаха по високите пристани на Родопа.
Добре екипирани за утринните температури, достигнахме град Сърница. Града е сгушен сред вековни гори, домовете на местните са предимно къщи. Като тези, които са на няколко етажа, не са единици. В Сърница има много фирми за дърводобив. Видимо основните отрасли тук бяха туризъм и дърводобив. Надявам се местните да не прекаляват с даровете на природата. Освен консуматори, да бъдат и пазители на това зелено злато. Така хората и природата в този район ще пребъдат за векове напред. Няма да си струва в името на печалбата, 20-30 години да процъфтява икономически този район на гърба на природата и после всичко заедно да загине като застигнати от проклятие. Дано баланса между човек и природа да пребъде, както тук, така и на цялата земя. Нека да вземаме от природата, но и да даваме. Да опазваме и засаждаме гори…
Преминахме през Сърница, като ранен изгрев над индустриален град, незабележимо. Улиците бяха пусти, а някои от комините пушеха. Сърница остана зад гърбовете ни. След няколко километра стигахме разклон, до тогава с Пламен обсъждахме посоката в която да продължим. Преди изпращането на вчерашният ден, бяхме решили това да бъде Велинград-Якоруда-хижа Трещеник - хижа Грънчар. Поради прогнозите за дъжд и влошаване на времето по високите места, решихме да отхвърлим тази идея, като се опасявахме, че между хижа Трещеник и хижа Грънчар, ще бъде опасно и евентуално ни очакваше сняг, там и пътя бе черен. На предстоящият ни разклон, отхвърленото вече предложение се падаше на север. Решихме да продължим на запад към селата Побит Камък и Медени Поляни. От Медени Поляни знаех, че има пряк черен път към Елешница и Добринище. Бяхме решили и имахме желание да стигнем хижа Вихрен, която се намира в Пирин планина, до нея водеше перфектен асфалтов път, а тя самата се намираше на 1972 метра надморска височина. Искахме да останем там поне за две вечери.Там щяхме да бъдем на сигурно място, скрити от лошото време, далеч и от градовете, в прегръдките на планината. Какво ни очакваше по този нов маршрут, предстоеше да разберем.
Очаквания разклон бе достигнат и задминат, вече се движихме без двоумение в бъдещата посока.
Високи борове ни ескортираха по пътя за село Побит Камък. Ниски дървени огради от двете страни на пътя, служеха като коридор и преддверие към отворените порти на селото. Село Побит Камък, до сега нито аз, нито Пламен, бяхме преминавали от тук.
Селото се намира в Западни Родопи в планински район на 30 км южно от Велинград. Селото съществува като отделно населено място от 26 декември 1978 година и носи името си от побита скала̀ с височина около 4 метра в ливадите на местността „Азмако“. Има предположения, че скалата е менхир или езически идол на Богинята-майка, издигнат от древните траки. Селцето е разположено в приказната долина на река Доспат, обхващаща го от всички страни. Селото е обградено и охранявано от естествените планински възвишения.
Има сведения, че около селото е имало осем поселения на траките от племето беси. Те издигнали най-високия менхир на Балканите и редица скални светилища в района. По-късно по тези места се заселват и славяни, които оставят ярка следа в гена, обичаите и фолклора на местното население. През Средновековието населението и околните местности преминават последователно от Византия в пределите на България и обратно, а по-късно и в Латинската империя на Балдуин Фландарски до 1207 г. Между 1207 и 1230 г. местностите около село Побит камък са във владението на Деспот Слав, чиято резиденция е била крепостта Цепина – тогава целите Западни Родопи биват наричани Славееви гори. След падането на Българското царство под властта на османците през 1396 г. и по-късната ислямизация на Родопите, населението от областта приема религията на завоевателя. Имало е и временни поселения на юруци, които са оставили следа в имената на няколко местности около селото като „Слепите юртове“ и „Юрто“. За известно време през 18 и 19 век в долината на река Доспат няма трайно населени места, а само временни колиби на овчари от околностите на Бабяк (Бабек). След руско-турската война(1877-1878 г.) тези земи остават като пограничен район между автономната област „Източна Румелия“ и Османската империя според Берлинския договор. Едва след Балканската война 1912-1913 г. тези територии влизат отново в границите на България. В началото на 20 век се заселват вече трайно преселници – българи-мюсюлмани, от околностите на село Бабяк и околните махали, търсещи препитание. Тези преселници полагат основите на село Побит камък. През 40-те години на XX век в селото е имало предприятие за катран, собственост на семейство Матрови от Велинград, което по-късно е изгорено от партизаните. През лятото на 1943 г. в местността „Дерменка“ се установява взаимодействие между отряд „Антон Иванов“ и отряда на Никола Парапунов, а през лятото на 1944 г. – между отрядите Чепинец и Анещи Узунов. През 1950 г. е открито и селско училище до 4 клас, носещо името на Никола Вапцаров, като в сградата се е намирал и магазинът, а през 1999 г. училището е преместено в нова сграда, където се обучават около 100 деца от първи до осми клас.
Населението на селото изповядва исляма. Поради този факт местното население бива наричано българомохамедани, чийто майчин език е българският. В селото има джамия, построена през 1995 г. На излизане от селото срещнахме усмихнати хора с които разменихме няколко приказки.
Продължихме напред, на запад, по долината на река Доспат. Въпреки, че вече бе хладна есен и облачността бе плътна, природата създаваше чувство на топлота, уют и спокойствие. Покрай пътя се редуваха природни картини достойни за дълго съзерцаване и възхищение. Живи картини с присъствие на разхождащи се и пасящи чисто бели и чисто черни коне, не липсваха и кафяви красавци със тъмно черни коси и опашки. Фонът бе от светло, зелено- жълтеникави ливади, с накацали тук там тъмно зелени бора. Между тях тихо свиреше своята песен, плитка естествена вада, със кристални води и песъчливо дъно. На заден план по височините, като мъдри стопани, стояха близо един до друг стотици борове.
Тишина осигуряваше нулев трафик по пътя. Височините от мъдри стопани се доближаваха бавно към пътя. Неусетно, след няколко завоя, от двете страни на пътя вече имаше гъста иглолистна растителност. Движехме се през зеленият портал на Родопа! След поредица от завои, порталът плавно започна да отдалечава иглолистните дървета от пътя. Разкриваха се нови ливади, пътят вече бе черен и от дясната му страна се сучеха дървени прозрачни огради.
В далечината, където пътят правеше десен завой, на малка височина, под наклон, започна да се разкрива гледка към накацали, близо една до друга къщи. Това беше село Медени Поляни. Бавно и славно, с натоварените колела се доближихме до непознатото селце, непосредствено след табелата му, започнаха и къщите. Тук тишината бе господар. Бе делничен ден и явно всеки бе по задачи. От тук, маршрута ни следваше да премине през сърцето на гората. Решихме да поемем през по широката улица, която ни изкачваше право през селото. Срещнахме първият човек, след кратък приятен разговор, продължихме напред. Улицата се виеше. Усмихнати деца ни ръкомахаха, любопитни погледи се спираха в нас. Сгушени къщи и дървени навеси, говореха за местният бит и култура. Духа ни бе приповдигнат, атмосферата някак си бе приятна. Младежи и възрастни хора се разкарваха, една жена вареше нещо в казан. Минахме покрай местното Основно Училище „Георги Сава Раковски” . Впечатлих се от добрият му вид, фасадата бе поддържана, имаше и камера за видео наблюдение.
Във днешна България, присъствието на училище в село, започва да се превръща във все по голяма рядкост. В днешни време за да го има явлението училище на село, това изисква много. Тук явно населението бе задружно, сговорно и мислещо за образованието. И колкото и да им бе трудно на местните, да запазят тази традиция, те имаха като свой съюзник природата. А сред природата, ценностите; добрината и чистият дух на човек са най-силни. В това се убедихме за пореден път, след като срещнахме местен пастир носещ името „Иса”
Тъкмо се бяхме изкачили над селото и се чудихме за посоката, когато си срещнахме погледите с човека, пасящ на близо своите животни. Иса може би беше между 50-60 години, усмихнат и спретнат. След като се запознахме, Иса бръкна в джобовете си и ни даде по една шепа бонбони на всеки. „Тук така се прави”, каза той. „Винаги носим бонбони и други неща за подслаждане, даваме ги като срещнем деца, пътници и изобщо на всеки” Този жест бе знак на добрина, едно от многото нематериални богатства на местните. Разговорихме се, указа се много приятен събеседник. Разказа ни как често хора от далеч, включително и чужденци, объркани от своите GPS-и са идвали до Медени Поляни, водени с цел да продължат напред по главен път. Но такъв главен път в действителност няма, има множество разклонения на черни пътища, някои движещи се по билата, други през горите.
В малкото време, през което разговаряхме, ни разказа за чужденци, които заседнали с колата си някъде по-нагоре над селото. Местните му помогнали и го извадили. Чужденеца веднага бръкнал да се отплаща с пари, но получил отговор „ние така сме възпитани” и не са взели нито стотинка.
Разказа ни за пътешественик с раница, който обикалял Родопите. Само, че юнака идвал от по-топли места и не предвидил топли дрехи и обувки за вече по-студената Родопа. Една вечер стигнал село Медени Поляни и решил да спи някъде в околността му. Времето било дъждовно и студено. Някой от местните разказал на Иса, за новият им гостенин и на мига, нашият събеседник отишъл до палатката на юнака с предложение да бъде гост на цялото му семейство. Пътешественика веднага приел топлият подслон. На другият ден, юнака бе понечил да се отблагодари с пари, историята с отговора се повторила. Но все пак за да се отблагодари някак си, юнака сам започнал да помага с ръчна работа.
Разговаряхме за местността и природата. Обясни ни много подробно, какви ориентири да следваме по нашият път, за да не се объркаме. За да е сигурен, че ни е помогнал, по време на разговора ги повтори и потрети.
От тази ни среща запомних един негов израз, който може би, ще остане за дълго време в главата ми, „Човек е като затворена птичка, за да опознае света, той трябва да полети. А след време като реши, ще се върне.”
Надморската височина на селото Медени Поляни е около 1430 метра. Основния поминък на населението е животновъдството, събирането на диворастящи плодове и гъби. Легендите разказват, че местното население се е заселило тук - високо в планината, за да се избегнат набезите на крадците, като по този начин са мислели, че животът им ще бъде по-спокоен и същевременно ще имат възможност за развитието на животновъдството. В днешни времена, носията и начина на живот на местните се различават и то сериозно от сегашния начин на живот. Те са запазили нещо уникално в себе си от "оно време". Те така и продължават все още да си носят някаква носия, която се среща само там. Правят на ръка или със стан много качествени одеяла, китеници от овча вълна. И най-екзотичната операция при правенето на тези завивки е тепавицата. Това е един голям казан от скали, направен до река или ручей. През канал водата влиза в тепавицата със страшна сила и там одеялата и китениците се обработват около 4 денонощия. На територията на кметството съществува, както споменах по-рано, Основно Училище "Георги Сава Раковски". Училището е открито на 16 септември 1930 година и се е помещавало в стара турска казарма. През 1968 година е построена сегашната училищна сграда в която се обучават по-малко 85 деца до VIII клас.В съседство на училището съществува и целодневна детска градина, в която се обучават най-малките жители на кметството. В училището и детската градина се трудят над 20 местни високо квалифицирани педагогически кадри.
Запечатали спомена за това място, продължихме напред с пълни джобове с бонбони.
Потта се стичаше от лицата ни, избутвайки натоварените велосипеди до билото. От там тръгнахме на север, следвайки стълбовете на електрификация. След като стигнахме разклон с дървени оградки, завихме на запад. Пътят започваше да се спуска плавно, потапящ ни в богатството на гората. Срещнахме друг ухилен човек с кофа в ръка. Връщаше се от бране на гъби. Притежаващ типичната любезност на местните, също ни упъти и помогна, да не се наврем някъде, където не трябва.
Спускането стана стръмно, на места много стръмно. По-навътре в недрата на гората срещнахме още един мъж, видимо беше млад и много здрав. Вървеше пред своя кон, който теглеше колесница, пълна с гъби. Човека заговори с топъл глас. От него научих, че гъбите растат много бързо. И тези, които са расли през вчерашният ден, то днес вече бяха толкова големи, че дори не ставали за бране, защото се смятали за стари, а след още ден-два, изобщо не ги поглеждали. Тук с това си изкарвали прехраната, за жалост прекупвачите, все повече започвали да залъгват трудолюбивите хора със малкото пари.
Спускането ни продължи , на места Пламен дори буташе. Слизахме по-надолу, започнах да си мисля, че това не е пътя… Но след известно време, стръмното спускане, осеяно с иглолистна растителност, премина в равнинен участък . Пътят ни, се сучеше плътно до борова гора в дясно, а в ляво се редуваха тучни ливади, зад тях, отново стояха мъдрите мислители, образуващи гора от борове. Бяхме попаднали в приказка. Местността през която преминавахме се наричаше Метандере. По ливадите пасяха животни, хора не виждахме. Пътят ни водеше през следобедната приказка, и досущ като заспиващи бебета, започнахме да притваряме всякакви мисли свързани с други места и случки. Бяхме тук и мислихме за това, което виждаме. Очите се къпеха в зеленината, гумите радостно се търкаляха по песъчливия влажен път . Телата приемаха лековитите ухания, обогатени от вече рядко срещания съживяващ кислород. Гъбите за които ни разказаха по-рано, вече бяха на всякъде. Всевъзможни видове и цветове, те не се криеха като някои свои братя по полетата, тук в гората, те бяха на всякъде.
Мъглата започна да превзема по-високите места около нас. Пътят плавно ни водеше през запазената природа, тук там имаше и стари сгради и къшли. Срещнахме прекрасни коне, по-големи от обичайното. Явно бяха някаква специална порода. Един от тях се доближи толкова близо, че успяхме да го погалим. Поотдалечихме се малко от тях и седнахме да похапнем. След малко започна тихо да роси дъждец. Все пак си довършихме хапването и продължихме напред. Облекли дъждобраните, започнахме очаквано да се изкачваме, напускахме красивите ливади и се потапяхме изцяло в гората. След известно време достигнахме билото. На изкачването ни задмина камион с дърва. Сега на спускането следваше ние да го задминем. Продължаваше да роси. Изпаренията се смесваха с мъглата. Влажният път вече ни прекарваше през широколистна букова гора. Очите заиграваха със прошарените листа на дърветата . Спирачките свистяха, поради големият товар. Пламен бе много стабилен на пътя, в предвид тънките гуми с които караше.
След по стръмното спускане , изпълнено с поредица от завои, излязохме на разклон. От тук започнаха да се редуват кратки участъци от строшен асфалт. Минавахме покрай градини, това беше знак, че наближаваме населено място. Така след Медени Поляни се озовахме в Елешница. Пътят се спускаше, набрали скорост, успяхме само да съзрем няколко къщи сред пожълтели стъбла на царевици, една баба и младо момиче.
Излязохме на хубавият асфалт и по правило гумите започнаха да пръскат и мокрят повече, отколкото самото росене. Запътихме се за Добринище. Всички височини покрай пътя бяха в облаци и мъгла. Времето носеше някакво смирение. В това време, когато повечето хора си бяха в домовете, ние бяхме решили да сме на път. Знаехме, че се задава дъждовен фронт, но не спирахме, продължавахме напред. Това беше неизменна част от велоприключението. Преминахме през Добринище и достигнахме Банско.
В Банско заредихме с храна. Магазинерката вече познаваше Пламен, той често преминаваше от тук и винаги идваше да си пазарува от един и същи скромен магазин, доказал се с хубави и пресни продукти, отличаващ се от разпространените супермаркети.
На излизане от Банско, натоварени като камилари пресичащи пустиня, криволичихме из красивите къщи. Насочвахме се на юг, право към Пирин планина. Предстояха повече от 10км колоездене по стръмен баир. Росенето премина в чист дъжд. Часът бе около 06:30-07:00, смрачаваше се. По всичко личеше, че нямаше да се измъкнем сухи. Все пак поспряхме да сложим отново дъждобраните, напълних вода от последната чешма, на изхода на града и започнахме да потъваме в Пиринското есенно вълшебство. Дъжда бързо се усили, по стръмният път започнаха да се стичат малки ручеи. Изпаренията от асфалта се смесваха с мъглата. Поради липсата на леки скорости и присъствието на голям товар, Пламен започна да бута своят велосипед. Започнах да се чудя, дали няма да е по-добре да се върнем обратно до Банско, докато е все още малко светло. Там да си намерим къща, където да пренощуваме и останем, докато се успокои времето. Споделях тези мисли на глас с Пламен. Мозъците ни си играеха, това беше много лесен избор. Но решихме да надделеем над мислите си. Желанието да достигнем хижа Вихрен бе по-голямо. Там щяхме да бъдем в свои води, по-близко до природата.
Продължавахме, Пламен говореше, че иска да спи на палатка до хижата. Не се и съмнявах, че може това, но вътрешно си знаех, че на място ще предпочете топлата хижа, пред мокрото разпъване на палатката. Все пак не знаехме какво ще е времето по-нагоре. Пламен продължаваше да бута. Карайки, докато той побутваше, аз леко се отдалечавах. Казах му, че продължавам да карам своя велосипед . Той отговори одобрително, щеше да бута и да покарва където е възможно. И двамата имахме опит със променливо лошо време и двамата обичахме природата и на двамата щеше да ни бъде трудно по това изкачване, но знаехме, че ще се справим. Времето както можеше да влошава човешките мисли и настроения, така можеше и да помога в трудни моменти. От всеки зависеше, какво точно ще избере от природата. Положителните и отрицателните фактори винаги са се движели ръка за ръка….
Хванах здраво кормилото, настъпих педалите, бях решил до хижата да карам с темпо. Така нямаше да позволя на студа да проникне в костите ми.
Стъмни се! Дъжда поливаше обилно околността. Тишината се конущисваше със влагата. Високите дървета покрай пътя, все пак малко намаляваха силата на дъжда. Силният фар на велосипеда се отразяваше в мъглата и ме заслепяваше. Завоите се нижеха, стръмни и остри, те се къпеха във дъжда. Умората не пропусна да вземе своя дял, познаването на всеки завой по това изкачване, ми помагаше да я надвивам. Карах седнал, карах прав, закачените торби по кормилото се удряха в кормилото и в краката ми. Напредвах като валяк и духом бях с Пламен. Телесното парно работеше на максимум. Дъждобрана спираше дъжда и в същото време спарваше толкова, че пак си бях мокър. Единствената полза от него, вече беше, че поне топли.
Излязох от гористата част. Завоите продължаваха да се вият като алпийски път. Тук мъглата, ту изчезваше, ту се появяваше. Дъжда премина в порой. Реки и потоци се изливаха направо върху пътя. Появи се и силен вятър. Рамената ми започнаха да измръзват и да се схващат. Обувките отдавна бяха мокри и плуваха във локви и реки. Времето стана сурово но и поучително. Преминах покрай къмпинг „Бъндеришка поляна” и хижа Бъндерица, тук някъде две огромни кучета ме подгониха. Със викове и крясъци се отдалечих от тях. Помислех си, дали да не спра и да остана на хижа Бъндерица, но все пак с Пламен се бяхме разбрали да се намерим на хижа Вихрен. Досетих се, че и той като преминава от тук, ще си помисли същото и въпреки лошото врем, ще продължи напред.
Оставаха около два километра до крайната цел. Умора, усилия и метеорология се примесваха със мислите ми и духа на планината.
Планината изпитваше волята ни, но аз осъзнавах, че тя по този начин възпитаваше уважението ни към нея.
През тези последни два километра, във обстановка на силен вятър и дъжд, един заслепен заек от фарът ми, не спираше да ми бъде ескорт към хижата. Така, малко преди нея, той реши, че си е свършил работата и се оттегли встрани.
Хижа Вихрен, 1972 метра надморска височина, достигната успешно!
Вече мокър до кости, подпрях колелото във фоайето и се огледах къде мога да намеря хижаря. За първи път влизах в самата хижа. Видях две затворени врати. На едната пишеше „столова” а на другата нещо от рода на „Рецепция или Настаняване”. Почуках няколко пъти, на тази за настаняване и отворих вратата. Вътре на светната лампа бе полегнал и задрямал, сред топли завивки, мъж на средна възраст, във завивките топло спеше и един голям котарак. Попитах в този късен час, дали приемат окъснели туристи, а мъжа отговори: „отиди в столовата при хижарката, тя ще те настани”. Мокър до кости, от едната стая почуквам на другата. Влизам и усмихнат запитвам отново: „в този късен час, приемате ли окъснели туристи”. Столовата бе спретната и подредена. Гореше печка, вървеше телевизор. На едната маса стояха мъж и жена, гостени на хижата и явно вечеряха. А до тях на другата маса стоеше хижарката. Всички погледи се спряха в мен и хижарката отговори: „да разбира се, стоплете се до печката”.
На вън дъжда се лееше из ведро, а ние в хижата потъвахме в разговори. След време се появи и Пламен, ухилен и мокър като кокошка. Думите ни и това което ни бе връхлетяло и бяхме изпитали по-отделно по баира, съвпадаха едно към едно.
Преоблечени и настанени, всички бяхме в столовата. Мъжа продължаваше да си почива сред топлите завивки. А ние в столовата с другите двама гости и хажарката изпращахме този ден.
Огъня си гореше в печката, картини на планински първенци и красоти, надничаха от стените. Дъжда на вън ромолеше по ламарините, вятъра не спираше своята игра. Потоците явно се бяха помислели за водопади, поне такъв шум отзвучаваше в района.
Колко време щяхме да останем тук, зависеше от времето. Имахме желание да повървим и пеш, но всичко зависеше от времето. Метеорологията твърдеше, че дъжда няма да спре цяла нощ.
От топлата и уютна хижа Вихрен, от прегръдките на Пирин, лека нощ!
Снимки тук=>
https://www.facebook.com/photo.php?fbid ... =1&theaterПоздрави и само напред!
Само напред и нагореееееее 
