Форум за колоездене и пешеходен туризъм

Разказ №1 - Предисторията на Париж-Брест-Париж
Велосипедите са най-бързите неща на пътя преди повече от 132 години (1888) и в тях се влагат най-модерните технологии. Твърдо намиращи се във фокуса на предприемачи, висшето общество и спортисти, те привличат вниманието на обществото. Колоезденето за удоволствие на горните слоеве на обществото се състои от неделни "врътки" или обиколки между гарите със седмична продължителност. Здрави млади мъже профучават през тихите села в преследване - да се покажат и похвалят. Състезания по шосетата и записване на резултати от точка А до точка Б се отплащат на колоездачите, които се подкрепят и поощряват от отбори, за да се повиши тяхната скорост. Обществеността е била възхитена от подвизите на атлетите и състезанията стават по-дълги и по-тежки, изцеждайки ездачите до краен предел.

martin-maurice-12.jpg (107.54KиБ)Видяна 24344 пъти

Морис Мартен (Maurice Martin) (1861-1941) - колотурист и писател, в началото на 1880-те той е един от членовете-основатели на Велоче клуб на Бордо. През 1890 г. клубът има около 400 членове и е най-големият във Франция. Заедно с председателя на клуба, Пиер Русе (Pierre Rousset), Морис основава в Бордо седмичник за колоездене, "Велоче-Спорт" (1885). Дълги години той е бил част от редакционната комисия на вестника, която тогава е председателствана от Фернан Ладевезе, вицепрезидент на Union Velocipédique Française, най-голямата френска федерация за велосипеден туризъм. През 1888 г. „Велоче спорт“ е официалният орган на UVF, а на следващата година Морис Мартен става един от съсобствениците. Той редовно пише за вестника и извън състезателните новини, фокусира статиите си върху велосипедния туризъм. Той е искал да сподели своята радост от опознаването на страната си чрез едно идеално средство за транспорт. Това средство е бързо (по-бързо от ходенето пеша), без риск от сериозни механични проблеми: „Дамата Педал ни поставя в непосредствен контакт с нашата околна среда, с нейните миризми, с терена, с обитателите си“, заявява той.
По това време, прекомерната подкрепа и отразяване в пресата на състезания и състезатели е започнала да го дразни. Само 5% от около 30 000 френски велосипедисти са били със състезателни лицензи. В интерес на останалите 95%, Мартен е създал нов тип проява, не за състезатели, а за спокойни велосипедни турове, т.нар. "vrai tourisme rapide" (истински бърз туризъм).
Съюзът на френските велосипедисти (Union Velocipédique Française) започва да заверява първите бревети през 1888 г., като изисква 100+ км на ден; достатъчно дълго за пътища без настилка. По-късно, Мартен въвежда заверка и на дистанция от 500+ км.
Мартeн е помогнал за организирането на пробега от 572 km Бордо-Париж през май 1891, заедно с Пиер Жифар (1853-1940) (редактор на Le Petit Journal) и от ездачите се е очаквало да финишират в рамките на пет дни. За нещастие на французите, някои английски колоездачи са го възприели като състезание, наели са помагачи и са заели първите четири места начело с Джордж Милс, завършил за 27 часа. Франция е във възбуда и продажбите на вестници са скочили. Бордо-Париж се провежда до 1980 г. като професионално състезание.
За Пиер Жифар и първия пробег Париж-Брест-Париж (PBP) - утре, в следващата част...

Разказ №2 - Париж-Брест-Париж - първо издание

Предният разказ завърши с първата колоездачна проява на дълги разстояния Бордо-Париж през май 1891. Поради специфичните си регламенти и аурата си от първото издание, Бордо-Париж бързо е станал легендарно състезание и е бил считан в продължение на много години за най-голямото професионално състезание в света. Париж-Рубе, който се е появил през 1896 г., дори за известно време е бил просто тест за подготовка преди Бордо-Париж ...
Парадокс на историята е, че първото издание на Бордо-Париж е предназначено за любители, докато Париж-Брест-Париж е бил отворен за професионалисти. Въпреки това, Бордо-Париж от аматьорско се превръща в състезание за професионалисти, докато Париж-Брест-Париж става еталонното събитие за туристите.
В миналия разказ посочихме, защо именно Морис Мартен, а не Анри Дегранж се счита за инициатор на първите рандоньорски бревети, които бързо ще спечелят голям успех. Благодарение на усилията на Мартен, велосипедният туризъм започва сам да се преобразува в спорт. Мнозина считат Париж-Брест-Париж за първи рандоньорски преход, но всъщност не е съвсем така. Пиер Жифар (1853-1940) стартира първото издание на ПБП на 6 септември 1891 г., едва след успеха на първия Бордо Париж на 23 май 1891 г. Все пак, Париж-Брест-Париж се счита за най-старото колоездачно състезание на дълга дистанция, което се провежда и до наши дни, макар и като туристическа проява. Именно туристическият характер на ПБП, неговото традиционно провеждане на всеки 4 години, а и класическата дистанция от 1200 км, прави тази проява еталонното събитие за туристите-рандоньори от целия свят.

pierre_giffard_3.jpg (51.09KиБ)Видяна 24321 пъти

Както казахме, Пиер Жифар стартира първия пробег Париж-Брест-Париж (PBP) на 6 септември 1891 г.
За да се предотврати нова неловка ситуация заради участието на английските състезатели, приемат се записвания само от французи. Състезанието е било толкова дълго (малко под 1200 км), че е имало специални издания на вестниците за да отразят развоя му с актуализации, изпращани по телеграфа и с влак. На всеки състезател е било позволено да има 10 платени помагача, но е трябвало да подписва и подпечатва техните състезателни картони в определени градове. Колоездейки без сън, Шарл Терон (помагач на Джордж Милс от Бордо-Париж) е спечелил за 71 часа 22 минути, като на финала е бил аплодиран от 10000 публика. Представлявал е отбора на Michelin. Той изпреварва представителя на отбора на Dunlop, Жиел-Лавал (Jiel-Laval), след като той е легнал да спи през третата нощ... Естествено, и двамата са били оборудвани с ултрамодерни за времето пневматични гуми, и въпреки претърпяни пукания на гумите, те са имали сериозно предимство пред колоездачите с твърди гуми. Александър Дювал, участник с едновремешно колело с голяма капла, е сред 98-те финиширали (от 206 стартирали), като са му били нужни 245 часа, за да завърши, след като е спал по хотели всяка нощ.
Уточнихме вече, защо Париж-Брест-Париж се счита за най-старата проява по колоездене на дълги разстояния, която се провежда и в наши дни. Le Petit Journal го определи като "епрьов", т.е. "изпитание", тест за надеждността на велосипеда и издръжливостта на ездача. Ездачите са били напълно независими, носели са собствена храна и дрехи и са карали едно и също колело за продължителността на събитието. Общественият отговор на статиите в Le Petit Journal е бил толкова феноменален, че той е трябвало да промени правилата и да започне да събира входна такса от 5 франка, тъй като 300 ездачи, включително 7 жени, са се били регистрирали, въпреки че по-късно на жените им е било отказано участие. На всеки велосипед е бил поставен „официален печат“ на двудневна церемония пред офисите на Le Petit Journal. 280-те подпечатани машини включват 10 триколесни велосипеда, 2 тандема и 1 Penny-farthing (с голямата предна капла).

pierre_giffard_5.jpg (29.29KиБ)Видяна 24321 пъти

Разказ №3 - Раждането на ”Audax” в навечерието на първия Тур.

За произхода на термина ”Audax” - италианската връзка.
През юни 1897, Vito Pardo води дванадесет ездача на 230 km преход от Рим до Неапол и вестниците са похвалили деветимата финиширали като "аудаче" (италианската дума за дързък или смел). 20 неаполитански велосипедиста, които от своя страна изравняват резултата на съперниците им от Рим, преминават обратния маршрут и стават известни като "Audax италиано"; редиците им нараснали с последващите прояви. С цел да завършат 200+ км в рамките на 14 часа, около изгрев до залез слънце, участниците са се придвижвали заедно, следвайки т.нар. "пътни капитани". Изглежда, групата се е запазила до I Световна война. Малцина знаят, че в наши дни има 2 вида Audax - колоездачи, както и 2 вида Париж-Брест-Париж. Единият вид произхожда именно от начина на каране на тези италиански групи - отбори с "пътни капитани" начело. Другият вид сме ние: Audax - рандоньорите. Добавката "Рандоньор" означава, че всеки участник е свободен да се придвижва със собствено темпо и сам преценява къде да спре, и изобщо къде какво да прави по трасето. Нещо повече, в Регламента на "Audax Club Parisien - рандоньори" е записано, че се забранява карането в група с "пътни капитани" начело. Така че, отвсякъде погледнато, дори и по регламент е ясно, че ние - рандоньорите, сме свободолюбиви и горди натури, които не обичат някой да им налага своето мнение по въпросите на начина на придвижване по трасето...

След като в Разказ №1 изтъкнахме заслугите на Морис Мартен (1861-1941) за раждането на бреветие, а в Разказ №2 отдадохме дължимото на Пиер Жифар (1853-1940) за провеждането на първия Париж-Брест-Париж, ред идва в Разкази №3 и №4 да обърнем внимание и на заслугите на Анри Дегранж (Henri Desgrange) (1865-1940).

Henri_Desgrange_en_1893.jpg (85.4KиБ)Видяна 24279 пъти

Henri_Desgrange.jpg (81.43KиБ)Видяна 24279 пъти

Както обикновено става на практика, най-малко известен от тримата е Морис Мартен, от когото всъщност започват бреветите. Пиер Жифар все пак добива популярност като организатор на първия Париж-Брест-Париж. Анри Дегранж е най-известният, може би защото в първите години на следващото столетие организира не само втория Париж-Брест-Париж, но и полага началото на най-знаменитото професионално състезание в колоездачния свят: Тур дьо Франс! Анри Дегранж е бил състезател по колоездене и редактор на вестник за колоездене "L'Auto". Анри Дегранж вижда за първи път колоездачно състезание през 1891 г., когато отива на финала на Бордо-Париж. Започва да се състезава на писта и през 1893 г. поставя първия часов рекорд на колодрум (35.325 км/ч), след което поставя още 11 рекорда на писта. През 1894 г. той пише книга за обучение „La tête et les jambes“ ["Главата и краката"], в която води разговор с неназован по-млад колоездач, за който се счита, че е самият той като по-млад. През 1897 г. той става директор на колодрума "Парк де пренс" (Parc des Princes), а след това през декември 1903 г. става директор на първата постоянна писта на закрито във Франция - "Зимния колодрум" (Vélodrome d'Hiver), близо до Айфеловата кула.
В следващите разкази продължаваме с втория Париж-Брест-Париж, с първото издание на Тур дьо Франс, както и с раждането на Audax Club Parisien!

Разказ №4 - Париж-Брест-Париж - първообраз на Тур дьо Франс.

Анри Дегранж, за когото стана дума в предишния разказ, поставя общо 11 рекорда на писта. Все пак, състезателите и обществеността са били повече заинтересувани от допълнителната скорост на темповите прояви. В края на века, неговият вестник е в беда, с изобилие от конкуренция и няма достатъчно читатели. Отговорът на Дегранж е бил да проведе втори PBP през 1901. Дегранж не е одобрявал състезатели, получаващи предимство от външни фактори (механизмите за смяна на скорости по-късно са били забранени на някои от неговите състезания), така че събитието е разделено на две категории, професионални „скоростни състезатели”, подпомагани от други колоездачи и любители „пътни туристи”, без да получават подпомагане.

Морис Гарен печели профи състезанието за малко повече от 50 часа, завладявайки отново въображението на французите. По-късно той печели и първото по рода си етапно състезание през 1903 г., Тур дьо Франс. То е също така създадено от Дегранж, това два пъти по-дълго състезание дава повече време, за да се продават вестници. Почеркът на Дегранж личи в приликите между РВР и проведения 12 години по-късно Тур: първите издания на Тур дьо Франс приличат много на веломаратона Париж-Брест-Париж. Все пак има разлика: веломаратонът е от един единствен етап от 1200 км, докато първият Тур се състои от 6 етапа от по 400 км, което и в единия и в другия случай означава неминуемо каране и през нощта.

Desgrange TDF.jpg (47.37KиБ)Видяна 24255 пъти

Снимката е от ТДФ 1913 г. Анри Дегранж е вторият отдясно.

Вдъхновен от запитванията на "Audax италиано" за маршрути за бревет Рим-Париж, през 1904 г. Дегранж пише правилата за Audax във Франция и дава на новосформирания Audax Club Parisien (ACP) правото да заверява бревети. Завършването на бревет от 200 км квалифицира колоездачите като членове на АСР, но скоро АСР започва да организира още по-дълги маршрути.
Ето защо Анри Дегранж е толкова известен: той не само организира втория Париж-Брест-Париж и първия Тур дьо Франс, но се явява и основоположник на Audax Club Parisien. По това време всички тези прояви са "под една шапка", а професионалисти и аматьори /туристи/ са заедно по трасето. Но не за дълго, както ще научим в следващия разказ.

Разказ №5 - Пиер Жифар срещу Анри Дегранж: съперничество, което ражда Тур дьо Франс.

Обещаният разказ за разделението на пътищата на професионалстите и аматьорите /туристи/ ще почака малко, за да изнесем още интересни факти около раждането на Тур дьо Франс и връзката с Париж-Брест-Париж.

През 1901 г., годината, в която се провежда вторият Париж-Брест-Париж и 2 години преди първия Тур дьо Франс, съществуват 3 спортни вестника, които отразяват тези събития. За Le Petit Journal вече говорихме, както и за Le Vélo, като Пиер Жифар е бил редактор и в двата вестника. Le Vélo, ежедневник специализиран в спорта, е просъществувал от 1 декември 1892 до 1904 г. Престава да публикува след възхода на L'Auto, конкурентно издание, създадено през 1900 г. поради съперничество, породено от аферата Драйфус. Пиер Жифар, директорът на Vélo, е бил привърженик на Драйфус, докато много производители на велосипеди, финансиращи вестника чрез техните реклами, са били против Драйфус, по-специално граф Жул-Албер дьо Дион. Последният поверява на Анри Дегранж средствата, необходими за създаването на нов вестник - L'Auto-Vélo през 1900 г. Заради името на новия вестник се стига до съд и Жифар осъжда Дегранж през януари 1903 г. и името се променя на L'Auto. През лятото на 1903 г. обаче вятърът се обръща, след като L'Auto инициира Тур дьо Франс, което гарантира неговата хегемония на пазара на спортни вестници. Така през 1904 г. Le Vélo спира дейността си.

Както вече стана дума, вторият Париж-Брест-Париж /1901/ и първият Тур дьо Франс /1903/ имат един и същ победител: Морис Гарен /Maurice-François Garin/. Нашият приятел и организатор на бревети от Стара Загора - Димитър Балабанов, притежава копие на Le Petit Journal /подарък от Петър Косев - Пеш/, на чиято корица се вижда финалът на Морис Гарен през 1901 г.

Maurice Garin 1901.jpg (253.69KиБ)Видяна 24226 пъти

Да се върнем при Пиер Жифар и Анри Дегранж. Тези мъже, които се познават и уважават, изведнъж са се оказали в ожесточена опозиция на политическо ниво. Разликите дори са придобили такова значение, че можем да кажем, че именно от това противопоставяне се е родил Тур дьо Франс. Пиер Жифар определено не е скритият основател на Тура, но до голяма степен, действайки против него, срещу неговите републикански възгледи и срещу успеха на Париж-Брест-Париж, Анри Дегранж е създал великото състезание Тур дьо Франс.
През 1894 г., на 22 юли, Пиер Жифар организира за Le Petit Journal състезанието Париж-Руан, което се счита за първото истинско автомобилно състезание без засичане на време. На 19 юли 1896 г. създава „Парижкия маратон“. Той спомага за основаването на „Автомобилен клуб дьо Франс“, като все още работи заедно с граф дьо Дион.
През 1897 г. Пиер Жифар създава в своя вестник нов раздел, озаглавен „Бележник на деня“, който се занимава с обща политика. По това време новините са били доминирани от аферата Драйфус. Тази болезнена история изостря политическите разцепления отвъд това, което човек би могъл да си представи тогава. Пиер Жифар, републиканец, уважаващ правата на човека и справедливостта, много бързо е застанал в своя вестник зад каузата на капитан Драйфус.
През юни 1899 г., с решение на Касационния съд е разпоредено преразглеждането на процеса. Малко след това в Париж се е провела демонстрация на роялисти срещу президента на републиката: Емил Лубет, считан за привърженик Драйфус. Сред тези роялисти е Албер дьо Дион, главният диктор на Vélo! Емил Лубет е бил бит с бастун. Пиер Жифар осъжда „този отвратителен спектакъл“ и отношението на своя диктор.
През август и септември 1899 г. процесът на преразглеждане на капитан Драйфус придобива значение във вестника до степен, че спортните новини се извеждат на заден план! Уви, Драйфус отново е признат за виновен. Няколко дни по-късно той е бил помилван от президента на републиката, но това не е било достатъчно за Пиер Жифар, който активно се е борил за реабилитацията на капитана.
Граф дьо Дион, който по-късно ще е депутат от 1902 до 1923 г. и сенатор от 1923 до 1940 г., побеснял от позициите на Жифар, и се е зарекъл да го унищожи. Той премахва рекламите на автомобилите си от вестник „Le Vélo“. Граф дьо Дион все пак далеч не е глупак, той знае, че светът се движи напред, и че сега, за да продава колите си, той се нуждае от рекламно средство и че именно вестниците са най-добрите носители на рекламата. С други индустриалци (като Edouard Michelin и производителят на велосипеди Adolphe Clément...), които са с близки политически възгледи, той решава да създаде конкурентноспособен вестник: "l'Auto-Vélo".
Оттам нататък между двата вестника е започнала смъртна борба. Дьо Дион е убеден, че голяма част от популярността на Le Vélo идва от надпреварата, на която Жифар е инициатор: Париж-Брест-Париж, затова той привлича Анри Дегранж (който тогава е бил журналист и директор на Parc des Princes), да стане редактор на неговия нов вестник.
Налагането на нов вестник, дори и с добри журналисти, не се случва за една нощ и продажбите на L’Auto не се увеличават кой знае колко. Дьо Дион и Дегранж организират Марсилия-Париж и Бордо-Париж, но тези бледи копия на големи съществуващи състезания не са достатъчни, за да засилят вестника и да свалят Пиер Жифар от пиедестала. Тогава дьо Дион е помолил Дегранж да направи всичко възможно, за създаде състезание, което да превъзхожда по своето значение и въздействие това на „Le Vélo“ /ПБП/.
Не е лесно да си представим състезание, което надхвърля 1200-те километра на Париж-Брест-Париж, но Анри Дегранж е работил по него неуморно от дълго време. Накрая той е приел идеята за своя сътрудник Жео Лефевр, който по време на обяд на 19 декември 1902 г. е имал идеята за предизвикателство, което да прави обиколка на страната. Тур де Франс е роден. Огромният и непосредствен успех на събитието е успех и за вестник l'Auto. По този начин дьо Дион постига целите си и вестник „Le Vélo“ бързо изчезва през ноември 1904 г. В скоби да отбележим, че Пиер Жифар продължава да работи като журналист, дори отразява руско-японската война от 1905 г., през 1908 г. пише роман, а от 1910 г. започва да работи във вестник l'Auto, при своя предишен голям съперник, Анри Дегранж.
Да приключим тези вестникарски истории с един куриоз! След много години, l'Auto допуска същата грешка като Пиер Жифар, като предоставя на 27 март 1937 г. раздел за обща информация, озаглавен „Бързо знание“. Ако идеологията на Жифар винаги е била дълбоко демократична, колоните на вестник L'Auto, са били много по-малко блестящи. По време на окупацията вестникът, който вече не е организирал Тур дьо Франс, се издава под немски контрол и предлага текстове в слава на правителството на Виши. Това е означавал неговият край, но кое е интересното в този случай: Жак Годет, директор на вестник "l'Аuto" от 1931 г. и директор на Тура от 1936 г., изобщо не е споделял възгледите на основателя на този вестник. Напротив, връзките му със Съпротивата (той е носител на ордена Croix de Guerre и медала на Съпротивата) са му позволили да постави основите на вестник L'Équipe, пряк наследник на L'Auto. L'Équipe запазва жълтите страници на своя предшественик L'Auto, откъдето произлиза и цветът на фланелката на водача в класирането на Тура.
Дегранж, който е починал на 16 август 1940 г., не е изпитал злостта на забраната на своя вестник...

Разказ №6 - Анри Дегранж и първите стъпки на Audax Франция.

Разказ №4 завърши със създаването на Audax Club Parisien (ACP) през 1904 г., когато Дегранж пише правилата за Audax във Франция и дава права на новата организация да заверява бревети. Също така разказахме и за италианския произход на термина "Audax". При създаването на Audax Club Parisien отново имаме италианска връзка. През 1903 г. вестникът на Дегранж "L'Auto" следи редовно дейността на колоездачите на Audax в Италия, както и техния проект за пробег от Торино до Париж, планиран за лятото на 1904 г. Жео Лефевр, който също така беше дал и идеята за Тур дьо Франс, е предложил френски колоездачи да отидат да се срещнат с италианците под администрацията на вестника. И това ражда идеята за френска организация от същия вид. Дотолкова, че на 7 януари 1904 г.
Дегранж обявява създаване на Audax Français, за да насърчи и регулира подобни събития във Франция. Това от своя страна е довело до пробези на дълги разстояния из цяла Франция. Първият пробег на 200 километра (120 мили) съгласно правилата на Audax е бил на 3 април 1904 г., последван от пешеходно събитие на 100 километра (62 мили) на 26 юни. Този първи пробег на 200 километра е организиран от Анри Дегранж, редакторът на вестник L'Auto, трасето е от Париж до Гайон и обратно, пробег, който колоездачите е трябвало да покрият със средна скорост 18 км/ч в групи, водени от така наречените пътни капитани. Идеята, както бяхме споменали, идва от подобно събитие в Италия. Велосипедните разстояния достигат 300, 400 и 600 километра.

1904_First-Official-Ride-April-1904 forum.jpg (86.27KиБ)Видяна 24200 пъти

Снимка на първият официален пробег на 200 км през 1904 г. показва пелотона на връщане към Париж след обедна почивка в град Върнън. Шарл Стурм /третият основател на Audax Français, за когото стана дума в предишен разказ/, е колоездачът в центъра на снимката със светли панталони. В снимката е вмъкната т.нар. „Малка бучка масло“, медалът с жълт емайл, гравиран с Audax номера на всеки колоездач, който успешно е завършил официален пробег на 200 километра.

Това първо събитието на 200 км е имало такъв успех, че онези, които са участвали, заедно с други, са сформирали Audax Club Parisien на 30 ноември 1904 г. Това е била организация с нестопанска цел „за да насърчава развитието на пътувания с велосипеди на дълги разстояния, да обучава велосипедисти, да ги превръща в пламенни колотуристи и закоравели рандоньори и да организира екскурзии." Централата е била в кафене дьо Водевил в Париж. Формирането на клуба е обявено във вестника на Френската република на 28 декември 1904 г.
През 1906 г. са въведени бреветните карти, които колоездачите са подписвали по трасето, за да покажат, че са изминали разстоянието.
В следващите разкази: така обещаваното всеки път разделение на професионалисти и туристи, както и отделянето на рандоньорите от "одаксърите" през 1921 г. Но преди това ще е добре да се върнем малко назад и да се запознаем по-отблизо с Вито Пардо и "италианската връзка", която споменавахме вече на няколко места.

Разказ №7 - Вито Пардо и "италианската връзка"

От предишните разкази разбрахме за италианския произход на термина "Audax", както и за италианската връзка при създаването на Audax Club Parisien от Анри Дегранж. Но с какво италианците са послужили за пример и модел при първите бревети?
Освен, че са били едни от първите в Европа, на практика Дегранж е намерил стила на колоездене, който е търсил, именно в събитията, организирани от Audax Italiano.
През юни 1897 г., дванадесет италиански колоездачи са напуснали Рим на път до Неапол, за да разберат, дали могат да изминат дистанцията от 231 километра по светло за един ден. Девет колоездачи са завършили пробега и така са станали първата група велосипедисти на дълги разстояния, които са завършили пробег в стил "Audax". След известно време, група неаполитански велосипедисти са извършили същия подвиг в обратна посока. На празненството, отбелязващо постижението на двадесетте велосипедисти, завършили успешно пробега в обратна посока, се е зародила идеята за създаване на организация от колоездачи, които се интересуват от разстояния от 200 и повече километра.

Vito-Pardo.jpg (26.58KиБ)Видяна 24182 пъти

На среща в Рим през януари 1898 г., велосипедисти от цяла Италия са се събрали, за да създадат Аудакс Италиано. Вито Пардо, който е бил "капитан" на първоначалния преход на римските колоездачи до Неапол, е бил избран за президент. Пардо е бил скулптор-аматьор, той е проектирал оригиналния медал и грамота, които са били връчвани на всеки италиански колоездач, завършил организирано каране на 200 километра.
Към края на 1898 г. Audax Italiano се е състоял от 12 секции и е наброявал 244 колоездачи - членове. Към 1902 г. общо 1938 колоездачи - членове са били организирани в 81 секции. Организацията продължава своя растеж в годините преди Първата световна война, достигайки максимален брой 7077 членове в 214 секции през 1913 г.

1904_Vito-Pardo-Audax-Italiano.jpg (122.88KиБ)Видяна 24182 пъти

Развила се е традицията за размяна на посещения между велосипедисти от различни градове. Например, през 1900 г. миланските колоездачи организират четири официални прехода от 200 километра. През същата година те се придвижват на групи, за да посетят колегите си в Рим, Пиза, Монца и Лугано /Швейцария/. Други членове на Audax Italiano са се впуснали през границата към Франция, като са привлекли френски велосипедисти - особено тези в Ница - към своята дейност.
Започнахме с това, че Анри Дегранж е намерил стила на колоездене, който е търсил, именно в събитията, организирани от Audax Italiano. Разказът може да завършим с това, че до самия край, Дегранж се е придържал към този стил. Неговата упоритост в това отношение води до разцепление в движението на Audax във Франция. То настъпва през 1921 г., но за това в следващия разказ...

Разказ №8 - Професионалисти, аудаксъри, рандоньори

Както видяхме в Разказ №5, вторият Париж-Брест от 1901 г. е спонсориран не само от Le Petit Journal, но и от L'Auto-Velo, ръководен от Анри Дегранж. За първи път професионалистите са били отделени от групата на шосейните туристи (т.нар. "touriste-routier"). В първата група Морис Гарен печели за малко повече от 52 часа пред 112 други професионалисти. Във втората група е имало 65-годишен участник, който е завършил за малко повече от 200 часа...
На третия Париж-Брест през 1911 г. професионалисти и шосейни туристи отново стартират заедно, но както и преди 10 години, те са в две различни групи. За разлика от 1901 г., сега се е карало на групи, а не соло. Петима колоездача са останали заедно почти до последната контрола, като Емил Жорже накрая се откъснал от останалите, за да завърши за 50 часа и 13 минути.
1921 г. носи много промени в групата на туристите, но това става едва след четвъртия Париж-Брест, проведен същата година. Непосредствено след Първата световна война, ПБП участниците са малко, само 43 професионалисти и 65 шосейни туристи. Борбата е била между Еужен Кристоф и Луи Мотиа, Мотиа накрая е надделял с резултат 55 часа 7 минути.
Какви промени настъпват в групата на туристите? Още в Разказ №3 стана дума, че в наши дни съществуват 2 вида Audax - колоездачи, както и 2 вида Париж-Брест-Париж. Единият вид са "аудаксърите" - отборно каране с "пътни капитани" начело. Другият вид сме ние: Audax - рандоньорите. 1921 е годината на това разделение.

the-paris-to-brest-race-first-run-in-1891-is-still-one-of-the-french v.jpg (173.44KиБ)Видяна 24125 пъти

Предисторията е сложна и продължителна и оцветена от емоциите на засегнатите и страстите на епохата. През 1921 г., някои "пътни капитани" са се отделили от ACP (Audax Clubs Parisien) и са създали Съюз на Парижките Аудакс клубове (Union des Audax Clubs Parisiens), известен днес като Съюз на Френския Аудакс (Union des Audax Français). Това е организацията, която Дегранж е предпочитал и започнал да подкрепя. Новата организация се е придържала и досега все още спазва правилата за каране на дълги разстояния с постоянно темпо и редуване на "капитани".
Колоездачите, които не били съгласни с Дегранж, или които не са харесвали установената средна скорост, или просто са останали в клуб с по-малко капитани, са създали нов стил на езда, наречен "Френски рандоньорски бревет" (Brevet de Randonneur Français). Използва се за пръв път през 1921 г. Две години по-късно ACP се присъединява към Francs Routiers, Cycle Excursionniste Parisien, Touriste Club Parisien и Tandémistes Parisiens, за да създадат Френска федерация на дружествата по колотуризъм (Fédération Française des Sociétés de Cyclotourisme). През 1942 г. тя се превръща във Френска федерация по колотуризъм (Fédération Française de Cyclotourisme). Първият й президент e бил Гастон Семент, президента на ACP. Организираният през 1921 г. от ACP първи Brevet de Randonneur à Allure Libre, буквално означава Рандоньорски бревет на свободен ход, т.е. колоездачите са свободни да карат със скоростта, с която желаят, при условие че завършат пробега с по-бърза средна скорост от 14 км/ч. ACP разширява влиянието си в Европа през 1976 г. и по целия свят през 1983 г., променяйки името на този вид каране на "Brevet des Randonneurs Mondiaux", или "Световни рандоньорски бревети".
Както казахме в началото, горните събития се развиват в годината на четвъртия Париж-Брест, но след неговото провеждане. 10 години по-късно, през 1931 г. идва ред на петия Париж-Брест, когато променят и регламента на този пробег. По предложение на Андре Грифе (президент на Съюза на Парижките Аудакс клубове), Дегранж (директора на l'Auto) е заменил групата шосейните туристи с участници по правилата на неговия Audax, където колоездачите са се придвижвали в групи от 10 със средна скорост 20 км/ч (22.5 км/ч след 1961 г.). Само 29 от 81 стартирали завършват за 85 часа. Отказано е участие на жени и тандеми.
Много хора не са харесали тази промяна. Така Камил Дюран (президент на Audax Club Parisien, ACP) е организирал още едно PBP по същия път по същия път. Велосипедистите са можели да си карат самостоятелно, на "свободен ход", или казано другояче - с произволна скорост (на френски Allure Libre) и е имало контролно време от 96 часа. 44 от 62 стартирали завършиха между контролни времена от 60 ч. и 96 ч., включително две жени, тандем с двама мъже, четири смесени тандема и триплет. За участие в ПБП, ACP е изисквал квалификация на 300 км (само 200 за тандемите).
Професионалното събитие от 1931 г. има слабо участие: 14 финиширали от 28 стартирали и завършва с победа на австралиеца Хуберт Оперман с финален спринт на колодрума, след като дългото му самостоятелно откъсване е било неутрализирано точно преди Париж. Времето на завършване на Оперман: рекордните 49 часа 21 минути, въпреки постоянния дъжд. Диетата му включвала 12 килограма целина, която според него е важен енергиен източник (енергийното съдържание на целината е незначително, но може да е било източник на течности и сол).

L'Australien_Hubert_Opperman,_vainqueur_de_Paris-Brest-Paris_1931_(septembre).jpg (136.84KиБ)Видяна 24125 пъти

В крайна сметка през 1931 г. има две независими ПБП събития за аматьори. ПБП в стил "бревет" (наричан още randonnée), където колоездачите карат индивидуално с контролно време. В момента АСР (Audax Club Parisien) го организира на всеки 4 години. Другият ПБП е в стил "аудакс", където колоездачите карат в група, Union des Audax Françaises го провежда на всеки пет години. Така през 1931 г. ПБП се състои от три независими колоездачни събития, споделящи един и същ маршрут.
Следващите издания на ПБП са последни за професионалистите. Заради Втората световна война, ПБП от 1941 г. е бил отложен за 1948 г., когато L'Equipe спонсорира събитието. От 52 професионалисти Алберт Хендрикс се оказва най-силен, спечелвайки в спринт над друг белгиец - Франсоа Новил. Рекордът на Оперман е подобрен: 41 часа 36 минути. Отново слабо участие: 11 финиширали от 46 стартирали.
Три години по-късно на ПБП през 1951 г. е последният път, когато на ПБП се състезават професионалисти. Оттогава за трасе се използват по-малки пътища и повече хълмове. Морис Диот печели с ново рекордно време от 38 часа и 55 минути. Отново слабо участие сред професионалистите (11 финиширали от 34 стартирали) и те повече не стартират на ПБП. Вижда се също, че към традиционния стил "Audax" има значително по-слаб интерес (85 от 96 са завършили със средна скорост от 22,5 км/ч), отколкото към стила "Randonneur", където 351 от 488 са завършили бревета. Оттогава сме свидетели на все по-големия интерес към рандоньорските бревети, които ще се обогатят с много нови дистанции и награди, както ще видим в следващите разкази.

Разказ №9 - Развитие на бреветното движение в първите години след войната

Колоезденето в Европа се възстановява бързо след Втората световна война. Бреветното колоездене е било съсредоточено във Франция с две конкурентни организации, удостоверяващи пробезите с групово каране с постоянно темпо (Audax), както и пробезите „allure libre“ (Randonneur). Крайното събитие и за двете организации е бил PBP, който дотогава се е провеждал веднъж на десетилетие. Един от престижни бревети на 1000 км е бил Париж-Ница (на всеки пет години след 1952 г.).

Fleche Velocio на АСР за първи път се провежда през 1947 г. Участващите отбори почитат „Велочио" ("Velocio"), това е псевдонима на Пол дьо Виви (Paul de Vivie, 1853 - 1930 г.), който е издавал вестник Le Cycliste, и е един от първите, използвал дерайльор. Някои дори го считат за изобретател на дерайльора. Всъщност дьо Виви е измислил нещо, което вече е съществувало във Великобритания и просто е спомогнал то да придобие известност. За първи път дьо Виви използва дерайльор в неговия Cheminot през 1906 г. Традиционните велосипедисти не са оценили неговите предавки. Организаторът на първите Тур дьо Франс Анри Дегранж е отхвърлил предавките чрез неговото издание L'Auto като подходящи само за инвалиди и жени. Дьо Виви обаче е предприел кампания за своето изобретение и всяка сутрин е качвал върха Col de la République край Сен Етиен, като се е забавлявал да изпреварва колоездачите без предавки. Според правилника на Fleche Velocio, отбори от три до пет велосипеда трябва да изминат поне 360 км по самостоятелно избран маршрут в рамките на 24 часа и да си направят среща в общ за всички сборен пункт. Това обикновено се е правило по Великден. Най-далечното изминато разстояние досега е 777 км, от 1994 година.

800px-Monument_Velocio,_Col_de_la_republique.jpg (185.42KиБ)Видяна 24016 пъти

Въпреки че бреветите са съществували от десетилетия, едва през 1952 г. АСР е създал годишната награда Супер Рандоньор (SR - 200, 300, 400 и 600 км, изминати за 1 година/сезон).

Поради нарастващата популярност на PBP, интервалът за провеждане на събитието е променен от десет на пет години, обикновено с ден разлика между финала на пробега в стил "Audax" и старта на пробега в стил "Randonneur". На PBP от 1956 г. за последен път са използвани печати за предотвратяване смяната на велосипеди. 77 колоездача (от 106) завършват пробега в стил "Audax", 157 (от 250) завършват пробега в стил "Randonneur", те са се справили с много лошо време. PBP за състезатели - професионалисти през 1956 г. и за последно през 1961 г. са били отменени, поради липса на интерес.

На PBP от 1961 г. са финиширали 140 от 162 в стил "Audax" и 125 от 191 в стил "Randonneur", отново въпреки лошото време. През същата година АСР създава наградата Brevet de Randonneur 5000 (или R5000, изискваща PBP, 1000 km, SR, Fleche Velocio и допълване до 5000 km с бревети 200+ km, изпълнени в рамките на четири години), като над 2000 такива награди са присъдени до момента. Моят медал от 2009 г. е под номер 1392, а вторият - от 2012 г. е под номер 1730.

Очаквам с нетърпение, сигурен съм и не само аз продължението по темата! :)
Много благодаря за отделеното време за систематизиране на материалите и превода.
(Моля модератора да изтрие този постинг след взимане на решение за продължаване на темата!)
:) :) :)